Напусна ме. Съвсем неочаквано. Толкова бях свикнала с него и мислех, че това няма никога да се случи. Докато смъртта не ни раздели. А какво стана…   Много ми е мъчно, защото той беше последният. А и е бил с мен повече време от който и да било друг. При това всеки ден, като се замисля, оказва се, че никой друг не е бил толкова време с мен. Дори родителите, близките или приятелите ми са с мен в определени периоди от живота ми. Пък и на са били с мен денонощно. А той беше и ми служеше съвсем вярно и всеотдайно. И отгоре на всичко не беше длъжен да го прави. Можеше да ме напусне много отдавна, както направиха и останалите. Но не! Той остана, не знам защо – просто съдба. Надмина себе си неколкократно, как успя не знам. Дотолкова бях свикнала с него, че го приемах съвсем нормално, а не като някаква аномалия. Споменавала съм за него и хората се чудеха “Ама не може да бъде!” Явно може, колкото и странно да е. Тоест беше. Вече го няма. Отиде си окончателно и безвъзвратно. Сега трябва да му подсигурявам заместник. Няма начин – природата празно не търпи. Ееееех, мъка , мъка…. Направо ми се къса сърцето като знам колко ще ми е трудно без него – особено в началото. Но ще се справя, горе главата! Нямам друг избор просто, животът продължава.  



А, за малко да забравя – одата е за последния ми млечен зъб, който ме напусна вчера. Амин!

малките са пораснали ;)

не е за смях, това си е инцидент :)

хубав анегдот

Само звучи като анекдот! :)