Познах веднага, че е той. Помислих си го, още като го видях. Не знам защо се сетих за тази история днес. Много рядко съм се сещала за него оттогава. Но винаги с усмивка и приятно чувство. Беше много хубав, рус с не много дълга къдрава коса. Очите не си ги спомням какви бяха на цвят, в такъв случай сигурно са били кафяви, ако бяха сини щях да ги запомня. Не беше много висок – малко по-висок от мен. Обърна се и ме видя, носеше книги в ръцете си, сигурно беше студент. Подаде ги на приятеля си, за да може да ми помогне. Все пак го попитах, въпреки че видях, че взима мерки. „Става” – отговори ми той. Май преди никой друг не ми беше отговарял така. Останалите казваха просто „Да” или „Добре”.   Защо реших, че е мъжът на живота ми? Стана съвсем импулсивно – това ми хрумна като го видях. Даже не мисля, че става въпрос за влюбване – просто това беше човекът, с когото бих живяла с удоволствие и сигурно бих била щастлива. В цялото му излъчване имаше някаква доброта и интелигентност. С такъв мъж едва ли ще се разправяте за житейски дреболии. Имаше вид точно на широко скроен човек, въпреки момчешкия си изглед. Както казах беше много хубав, но не с оная натрапваща се красота, от която не можеш да откъснеш очи.   И това ми се е случвало – пътувахме служебно с един колега в Северна България и се срещахме с разни наши дистрибутори. И в един град там посещаваме една фирма – говорихме с майката, хубава жена на средна възраст. После дойдоха двамата и сина – по-големият беше много симпатичен, възпитан и доброжелателен. Фактически с него говорихме, но на мен очите ми бяха все в другия. Той беше направо зашеметяващо красив, не можех да отлепя поглед. Приличаше на майка си, чертите не бяха супер правилни, но имаше нещо хищно в изражението, сигурно това го правеше толкова привлекателен. По-скоро приличаше на див, необязден жребец. Виждала съм много красиви мъже, но като че ли този беше най-красивият , може би и заради самочувствието, което си личеше. Добре, че беше и зает с бизнес-делата и едва ли забеляза че го поглеждам отвреме-навреме.   Но да се върна на мъжа на живота ми – той не беше такъв потресаващ красавец. Пък и не е това най-важното. Но усетих, че с такъв човек бих живяла в хармония. Мисля, че и той го усети или поне ме хареса. Друго не си казахме. Само ми помогна – качихме бебешката количка в тролея. Отиде с приятеля си доста напред, но после дойдоха да слязат от вратата, която беше близо до мен. Пак се погледнахме и това беше. Too late ...

че те е харесал.

Малко тъжни са тия истории.

Само звучи тъжно не знам защо, иначе се сещам с усмивка както казах. :)

Опитвам се да не съжелявам, няма смисъл.